Private Colleger of transportation
image
Начало Форум-основен Форум-Модел Криле Океан Океан Dreams Оръжие Криле Ретросалон Нато и България Галерия Новини Поръчай онлайн
САЩ са разочаровани от Македония · Да си бездомник в Унгария вече е наказуемо · Порошенко заплаши Русия и заяви, че НАТО има какво да научи от неговите войници · Какво е химическа кастрация и колко е ефективна? Патриотите се обявиха за връщане на .... · НАТО с команден център за кибервойна от 2023 г. · Лавров: Русия напуска сама Съвета на Европа ·

Select Forum Language:

 
Hot topics:
В момента е: Сря 17 Окт 2018, 04:48
Часовете са според зоната UTC + 2
 Главната страница » ОБЩА СТАЯ » ОБЩ АРХИВ » "Океан"
МОРСКИ ЧОВЕК
Създайте нова тема   Напишете отговор Предишната тема :: Следващата тема
Страница 1 от 1 [5 Мнения]  
Автор Съобщение
Preslav
[Admin]


Регистриран на: 19 Яну 2006
Мнения: 42464

МнениеПуснато на: Сря 17 Дек 2008, 20:59    Заглавие:  МОРСКИ ЧОВЕК  

ЗА ЧЕСТТА НА МОРЯКА

Разказва к.д.п. Петко Петков – поравно във военния и гражданския флот


Click to see if image is larger

Независимо от вицаджийската слава на този град, нямам основание да не се гордея, че през голяма част от живота си имах габровско селищно „крепостничество”, наричано в онези години жителство. Основан през ХV век, оказал се в северното подножие на най-българския връх, разпрострял се по живописното крайбрежие на Янтра, Габрово – люлка на занаятчийството, прескочило към промишленост, пази историята на четничеството и паметниците на Възраждането – чешмата, моста, часовниковата кула, църквите, Априловската гимназия, близкия Соколски манастир, съвременния ретро-автентичен „Етър”. Тази атмосфера, пропита от трудовата фамилна традиция, неусетно формираше и у мен качества, достойни за онаследяване от внуците. Верен на господстващата тогавашна житейска философия – отрано хлябът да се вземе в ръцете – постъпих в „хибридния” Техникум по механоелектротехника. Завърших го с почти отличен успех, въпреки че ме влечаха българската литература, историята, славянската филология. Семейният фиск обаче не можеше да осигури адекватно на хуманитарните ми нагласи столично студентство. Алтернативата – военно училище, въпреки че в един период „отбиваше” задължителната казарма и безплатно даваше престижна, особено тогава, офицерска професия, не ме въодушевяваше особено.


Click to see if image is larger

Нещата коренно се промениха, когато за късмет през 1972 г., моята абитуриентска година, към военните училища бе разкрит т.нар. „политически профил”. Нямах представа за армията, да не говорим за политическите офицери в нея, интересуваше ме гражданската квалификация, която даваше специалността – педагогика, още повече, че основният конкурсен изпит бе по история. Един съученик, чийто баща бе офицер във флота, повлия между четирите военни училища да изберем морското. След четирите години, отлетели интересно и бързо, заех първата си офицерска длъжност – секретар на комсомолската организация на стражеви кораб „Смели”. Година-две бе разликата във възрастта между младия лейтенант и старите матроси, които тогава служеха по три години. Имах отговорността да ги мобилизирам в службата и възпитавам в свободното, открадвано от командирите време. От голямата политика до флотските низини достигаше една проста истина – по-добре матросите да се съревновават помежду си на бойните постове, отколкото да се бият в кубриците, по-добре да спортуват през деня, отколкото да се напиват през нощта. След като служих на подводниците, в морското училище и в щаба на флота, завърших тригодишната Военно-политическа академия в Москва с червен диплом т.е. с отличен успех. Бях политически заместник-командир на стражеви кораб „Дръзки”, след това на противолодъчния дивизион, когато съвсем не ненадейно дойде демокрацията...

Click to see if image is larger

След близо двегодишна мимикрия в един ден всички политработници се оказахме уволнени, за да се явим на следващия ден на конкурс (сред всички желаещи офицери) за собствените си с трето поредно име длъжности. Включването на психически тест в конкурсния маратон можеше да се приеме за модерна новост, ако не си бе чиста подигравка. Завоюваните „точки” вместо на предстоящото по логиката на програмираното ми ускорено развитие съединение ме сринаха обратно на корабно ниво. След някой и друг унизителен месец подадох рапорт за уволнение. Колегите веднага решиха, че напразно съм издържал психическия тест – предстоеше да получа следващото си звание капитан ІІ ранг, малко повече от година не ми достигаше до пълната офицерска пенсия. Но вече бях взел друг курс...
След дълги преговори един командващ ВМС междувременно бе разрешил на офицерите, завършили политическия профил, за нови две години да изкласят задочно и в навигацията, като им се признаят част от припокриващите се изпити. При едно унизително условие – след като кандидатстват по общия ред и бъдат приети в Морското училище, което бяха завършили преди повече от две петилетки. След 16 години военноморска служба, като понапреднал задочен навигатор се явих с молбата си за рулеви при съответния инспектор в кадровия отдел на БМФ. Не разбрах дали чиновникът ме иронизира или наистина смяташе, че длъжността е обидно ниска за един бивш капитан ІІІ ранг. Признавам, че я заех с протекция. Генералният директор подписа заповедта в последния си петъчен работен ден на 17 август 1992 г. Ако беше сред нас човекът, който ходатайства за назначението, щях още преди четири години да му се похваля, че първи, следван от още двама бивши политработници се изкачих на най-високата позиция на корабния мостик. Но дотогава щеше да изтече много солена вода.
Моряшката професия започнах като рулеви на м/к „Милин камък” с капитан Борислав Арнаудов. Самолетният билет до Аржентина, където бе корабът, бе много по-скъп от всичките пари, които изкарах в първия си рейс, а командировъчните на отиване бяха малко повече от цената на сандвичите, които с колегата си изядохме при междинното кацане в Лондон. За добре дошли старпомът Цонко Цонев ни връчи по една лопата, за да заравним натоварения в хамбарите шрот. Доста време ни отне почистването на „авгиевите оборчета” – кабините на предшествениците си, репатрирани по болест в резултат на хронично пиянство. Първият ми рейс се оказа околосветски – „Милин камък” направи оборот и четвърт около Земята, по-точно водата: От Сан Лоренцо на река Парана на изток под нос Добра Надежда, Малакския пролив, на север до японски, после до китайско пристанище, пресякохме Пасифика, минахме през Панамския канал, от Порт Артур в Мексиканския залив към Нови Орлеан по Мисисипи, оттам през Атлантика до Танжер в Мароко.
Карах си вахтите в открито море, но в аржентинската река и в японското пристанище капитаните поверяваха руля на друг. Възроптах пред капитана срещу обидното недоверие. Не ме смениха, когато вахтата ми се падна по средата на Панамския канал. Повече не ми отнемаха руля. Всички от екипажа знаеха кой съм – олицетворявах отишлото си време. Градях човешкия си образ като се раздавах в общата работа. Миризмата на кочина при почистване на сантините бе балсам за катарзиса на иначе чистата ми съвет. На противоположната точка на политическото махало бе друг рулеви със стаж на координатор на синята партия в Бургас. През отворената врата на кабината му един касетофон ни облъчваше непрекъснато с песните на промяната. Никой не роптаеше. След повишения алкохолен градус се заяждаха с мен. Не някой друг – той, синият активист, единствен ме защити. Неговото „Оставете човека на мира!” имаше ефект на капитанска заповед. Тази неочаквана човещина не съм забравил и днес. По това време вече бях осъзнал докъде точно се простира втората ми професионална мечта.
Навъртях година като рулеви, бях завършил повторно училището, но още цели две години, въпреки максималните точки, по които ме оценяваха в атестациите, за мен място сред капитаните не се намираше. Капитанът на м/к „Любен Каравелов” Венелин Марков сигурно е имал много по-добър избор за трети помощник от мен – бившия офицер и рулеви, макар дипломиран навигатор, но без всякакъв опит. Затова пък своя ми предаваше систематично. Не му е работа на капитана на м/к „Шипка” Петър Герчев да проверява ред по ред моята заявка за картите, която доверчиво бе утвърдил. В нея бях пропуснал подробна карта на подхода към Билбао. Разбрах го, когато наближавахме това пристанище. Капитанът през нощта, с пилот, но без карта, се оправи без проблеми. Дори успокои дълбоките ми угризения с това, че и преди е влизал в Билбао. Като застанахме каза три думи: „Друг път внимавай!”. Внимавам и до днес, за себе си и за другите. Годините упорито щяха да ми доказват, че не може всичко да се предвиди, че капризите на стихията, интересите на бизнеса, умората на техниката, човешките грешки превръщат капитаните в своеобразни заложници на морето. „Мизата” включва професионализъм, интуиция и шанс. Трети помощник-капитан бях три години. На крилете на ентусиазма овладявах тайните на професията, трупах опит, самочувствие и впечатления от света. Ако преди, офицерската ми битност изключваше всякакви пътувания зад граница освен със специално разрешение в соцлагера, сега само в един рейс станах хаджия, изкачих се на Айфеловата кула, плавах по Американските езера и немеех пред величието на Ниагарския водопад. С набраната начална скорост за две години отметнах и длъжността на втория помощник.
Бях старши помощник на капитан Атанас Панчаревски, когато с м/к „Петимата от РМС” в един мразовит декември (-32о) от Санкт Петербург трябваше да товарим торове. Сред около 70 кораба на рейда дойде и нашият ред след ледоразбивача да влезем в пристанището, където със сложни маневри застанахме на поразчистения от ледовете кей. Хидравликата на хамбарите удивително се справяше и под разчетните й температури, диферентът почти изкара булба над водата. След известно количество приет товар корабът разчупваше ледената прегръдка и на порции потъваше между две поредни обледенявания. При обявено газене, до което може да се товари кораба – 10,90 m забелязах, че въпреки приемания товар газенето се запъна на 10,30 m. Капитанът не прие моето опасение, че вече сме заседнали, но все пак събра пристанищните фактори. Те се кълняха в безопасните дълбочини, но повикаха водолазите. Смелчаците се спуснаха в разбития лед, не успяха да минат под кила и обявиха, че има засядане. Оставиха „документ” за подводната си работа – касета с образ и звук от дълбокото, и си отидоха. Дълго изучавахме записа – картината бе достатъчно мътна, за да каже каквото и да било, но в разговора помежду си водолазите коментираха точките, на които корабът е опрял в дъното. На другия ден почти ултимативно си поискаха касетата, но аз задържах доказателството, зад което се криеше отговорността на портовия капитан, време, загуби и последвалото претоварване на кораба по нов план, за да се измъкне той от пристанището.
Сред всички 13 кораба, на които съм плавал – преобладаващо бълкери, а така също 100 000-тонния танкер „Хан Аспарух” и контейнеровоза „Пловдив”, на сърцето ми лежи м/к „Димитровски комсомол”. Колегите се шегуваха, че аз се разделих с Комсомола, но той не ме изоставя. Това е първият кораб, на който бях капитан, плавах най-дълго и преживях с него истинска задокеанска одисея. На него бях и старпом в чудесен екип с уважавани професионалисти и достойни личности – капитан Иван Чорлев и главен механик Стоян Михов. Вече имах правоспособност, но за капитан ме промотира именно Чорлев. Случи се така, че от него приех кораба в италианското пристанище Пиомбино. Снех се с пилот, също с пилот застанах в района за бункероване в Гибралтар, откъдето отплавах самостоятелно. Сега ми изглеждат елементарни неща, които тогава бяха тръпка и гордост. Разчитах, че ще товарим от Стария континент и ще разтоварваме в Новия свят, та да понавляза в новото качество по-плавно. Точно обратно – чартьорът реши да поддържаме дестинация Рига – Лейт (край Единбург) с въглища. Къси преходи, много маневри, Датски проливи, чартьорът препоръчва да не се ползват пилоти – всичто това в интензивни четири рейса бе бурният старт на капитанството ми. При едно от отплаванията от Лейт корабът бе задържан за 12 часа по обвинение, че е повредил фендер при преминаване през шлюза. Бурните ми протести се основаваха на снимка на брега, която третият помощник бе направил от бака. Кадърът показваше как работници на брега подготвят за смяна фендерите на шлюза преди още нашият кораб да ги е „ударил”. Просто шотландците се опитваха да си облекчат инвестицията. Номерът не мина. При следващото влизане в същото пристанище дори никой не ми върна „контрата”.
На 21 ноември 2007 г. вечерта след натоварването се снехме с м/к „Димитровски Комсомол” от терминал в района на 407-ми километър на река Парана, Аржентина с един портови и двама речни пилоти на борда. Подходихме срещу течението в района за извършване на поворот на 180 градуса за да легнем на курс по течението. Малко след поворота 2-3 потрепвания по цялата дължина на кораба бяха симптоми, че килът докосва очевидно неподдържаното на необходимата безопасна дълбочина дъно. Опитите с ляво и дясно на борд и пълен напред и назад да се избегне засядането не успяха и корабът се установи на 3,8 кабелта от терминала без да пречи на движението на канала. От следващия ден започна уникална по своята хаотичност и нелогичност спасителна операция. До 9 декември в нея участваха общо 9 влекача, тя се прекъсваше (точно, когато не трябва) и подновяваше, на кораба се извървяха десетки спасители, застрахователи, сървейори и какви ли още не специалисти (без нито един от корабособственика), а аз в общо 95 имейла, факсове, схеми и фотоси информирах, подпомагах и настоявах службите да променят характера на действията си. Те се основаваха на идеята, че изпращаните маломощни влекачи, последователно увеличавани от един до три, подпомагани от машината, могат да снемат кораба. Не се отчиташе силния натиска на течението перпендикулярно на дългия 200 m кораб, не се прие идеята за неговото облекчаване, многобройните реверси претоварваха машината, влекачите се мотаеха насам-натам. По всичко личеше умишлено бавене, което носеше много пари. Когато корабът се сне от засядането чак на 19-ия ден с помощта на 5 влекача едновременно (за повече и по-мощни настоявах от първия ден) и максималните усилия на машината, както се опасявах, авария не позволи реверсирането й, влекачите не успяха да завъртят кораба, което пък доведе до сблъскване и пробойна на швартована наблизо баржа. Корабът бе задържан със съмнителни забележки на държавния пристанищен контрол, видимо докато се изяснят финансовите гаранции. На 18 декември „комсомолецът” отплава след саморемонт, като отказах влекачите, а наетият от друга компания влекач на пъти по-ниска цена само ни съпровождаше надолу по течението. Измъкнахме се не благодарение, а въпреки „спасителната” операция. След като ни хвана в капан, Парана като че ли сама реши кога да ни пусне, задоволила интересите на своите „брегове”...
Публична тайна е, че в БМФ недолюбват бившите военноморски офицери. Но те са един резерв на компанията, който периодически решава кадровия й проблем. Когато той е в добра кондиция, вратата за тях е затворена по договорка на шефовете на ВМС и БМФ – единият не ги пуска, другият не ги иска. И обратно – когато първата вълна моряци се разбяга под чужди флагове в началото на прехода, за военните имаше места. Нямаше след прилива на кадри от сринатия „Океански риболов”. Когато Параходството отново се опразни от качествен офицерски състав, военните пак бяха добре дошли. И така – според конюнктурата, според проблемите и редукциите в „скачените съдове”. Имаше периоди, когато на един кораб всичките навигатори бяхме от ВМС. Годините ме убедиха, че и сред едните, и сред другите по еднакъв закон се разпределя скалата на отговорност и професионализъм. И всеки сам си ги гради в морето. От рулеви, та чак до капитан, наред с грижата за екипажа, кораба и товара, винаги ме е съпътствало и чувството за „честта на пагона” – военен и „граждански”. Ако за търговската експлоатация най-важно е товарът навреме и „без забележки” да се закара от едното до другото пристанище, в „експлоатацията” на екипажа най-голямото удовлетворение е да се завърнеш от рейс с хората, с които си го започнал – живи и здрави. Във всичко първи след Бога, с „тайфата” капитанът е равен по човещината. Нещо повече – от него тя започва. Защото за моряка понякога овъртайма е по-маловажен от един разговор със семейството. Ако му го разреши Капитанът...

Записа Валентин ДИМИТРОВ
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя 
Sea Dog
[Moderator]


Регистриран на: 10 Дек 2005
Мнения: 3529
Местожителство: Варна

МнениеПуснато на: Чет 18 Дек 2008, 09:44    Заглавие:  

Това какво беше, едното ЗКПЧ се опитва да ни развълнува с разсказа на другото ЗКПЧ ???
Laughing Интересното е и че май си вярват в изводите.....
Да са живи и здрави.

_________________
Снимки - http://niki-zlatev.blogspot.com/
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя 
dragon x


Регистриран на: 26 Яну 2004
Мнения: 1641
Местожителство: Варна

МнениеПуснато на: Чет 18 Дек 2008, 13:39    Заглавие:  

Основно недолюбваме "военните" механици, а помощниците си ги недолюбваме по принцип Laughing

Иначе има интересни неща в интервюто...случая в Шотландия го знам от една друга статия в "Морски вестник".

_________________
Click to see if image is larger РОТА, ШАГНУВШАЯ В БЕССМЕРТИЕ
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение 
via


Регистриран на: 22 Фев 2005
Мнения: 5440

МнениеПуснато на: Пет 19 Дек 2008, 19:22    Заглавие:  

Не БМФ-то недолюбваше военните офицери,а екипажите не ги обичаха.Основната причина за това бяха помполитите които до началото на 90-та бяха по корабите,почти всички бяха бивши военни офицери,които на корабите нищо не правеха,занимаваха се само със следене на хората от екипажа, доноси и писане на рапорти до параходството(що народ изгоря от тях),провеждане на събрания за какви ли не глупости като например "партийна учебна година".Как да бъда благоразположен или поне да уважавам човек който ми е пуснал рапорт затова,че съм слушал радио"Свободна Европа",а след време се прави на голям "демократ" и много "готин"пич.Не,просто тия номера не минават!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение 
Preslav
[Admin]


Регистриран на: 19 Яну 2006
Мнения: 42464

МнениеПуснато на: Нед 17 Яну 2010, 23:04    Заглавие:  

Д-р Георги Икономов - пенсионираното дете на капитан Грант

16 Януари 2010

Бистра Величкова
Д-р Георги Икономов, човекът, който пусна в океаните 20 000 бутилки с послания и влезе в книгата на Гинес. Снимка: авторката

„Като дете много исках да бъда като героя от романа „Децата на капитан Грант” на Жул Верн. Понякога детската мечта става реалност, независимо в коя възраст се осъществи. При мен се осъществи, когато се пенсионирах. Хвърляш бутилка в морето с послание и някой я намира…Това е истина. Става с желание и вяра, но и с хвърлянето не само на една, а на хиляди бутилки…” Д-р Икономов е основател на българската “Нептунова поща”*. През 11-те години прекарани като лекар на риболовни кораби, пътуващи из целия свят, той хвърля в световните морета и океани над 20 000 бутилки с писма на различни езици. През 1997 г. е вписан в „Книгата за рекордите на Гинес”, като човекът хвърлил най-много писма в бутилки из целия свят.

Д-р Георги Икономов е роден през 1923 г. в Кюстендил. Завършва медицина в София. Инициатор е на Първия международен симпозиум за близнаците, проведен в Рим през 1969 г. Там получава най-голямата награда на Института по генетика и гемелология “Грегор Мендел”. Той е световно признат специалист в областта на лечение на белодробни и респираторни заболявания в условията на специфичния микроклимат на солните мини, дълбоко под земята (спелеотерапия). За разработките му в тази област през 1969 г. Ягелонският университет в Полша го удостоява с медала “Анджей Снядецки”.

Постъпва като лекар на риболовните кораби и започва одисеята с бутилките… По време на пътешествията си в тетрадки записва номера, датата и дестинацията, откъдето е хвърлена, на всяка изпратена бутилка. В бутилката освен послание за мир и разбирателство между народите, записва своя адрес в София, слага една българска стотинка, боядисва гърлото с бяла боя, за да се вижда отдалеко в морето. После запушва бутилката с нагорещен червен восък и я хвърля в морето. Някои му се присмиват, че това е детска игра, която не подхожда на възрастта му. Други го обвиняват в шпионска дейност.

Не закъсняват обаче отговорите от хора от цялото земно кълбо, които случайно намират бутилките на д-р Икономов и му пишат на адреса в София. По-късно, с отговорите, които е получил от цял свят, докторът подрежда и представя седем изложби в София. След като се завръща в страната през 1991 г., издава книгата „Българският Нептун и неговата поща”, в която описва подробно историята от пътешествията си.

Днес д-р Икономов е на 87 г. Синът му има частен бизнес в София, а дъщеря му живее и преподава в университет в Колумбия. С „пенсионираното дете” на капитан Грант се срещаме в бирария „Петте кьошета”, близо до дома му. Той често обядва там. Отпива от бирата си и започва да разказва своята история:
Книгата на д-р Икономов. Снимка: авторката

“Често с брат ми Митко (ние сме близнаци) мислехме как да станем герои като тези от романа на Жул Верн -„Децата на капитан Грант”. Случаят дойде съвсем неочаквано. През 1932 г. на 9-годишна възраст заедно с брат ми пуснахме първата бутилка с послание в река Струма. Тогава нашият съсед бате Ване ни беше завел да ни повози с лодка на езерото „Венеция”. Седнахме на брега за почивка. Бате Ване изпи бутилката с вино, която носеше и заспа. Тогава с брат ми решихме да пуснем послание в бутилката и да я хвърлим в езерото. Наоколо обаче нямаше никаква хартия, нито молив. Изведнъж видях кутията с цигари „Томасян”. Откъснах капака и с недогорелите върбови клонки успях да изпиша първите букви от нашите имена „ГО и МИ”. Подпъхнахме го в бутилката, но не знаехме откъде да намерим запушалка. Царевицата, която растеше наблизо, реши този проблем. Бате Ване се събуди и се ядоса, че сме му скъсали цигарената кутия. Като разбра каква е работата се засмя и каза: „Онази бутилка са намерили в корема на акула, а вашата кой знае какъв шаран ще я глътне?”
Да, ама не беше шаран. След три дни дете намира бутилката в Гърция. В посланието вътре бяхме оставили адреса ни и родителите на детето ми пратиха покана да отида в Гърция. Тук от България не ме пускаха да вървя, не можело. От полицията викат: „Мани го, това е детска работа”. Даже ме арестуваха и два дена трябваше да пиша обяснения. Полицията ме пита защо го пиша това в бутилката, защо го пускам? Както и да е, успях да замина за Гърция. Като отидох там разбрах, че на Кресненското дефиле искали да хванат бутилката и да я счупят, но един рибар казал „Не, оставете я. Тя трябва да върви.”

Скоро от Хамбург съобщиха, че еди кой си българин е пуснал бутилка, която е намерена в Гърция. Поинтересуваха се кой съм, какъв съм.

Голям шум се вдигна тогава. Спомням си като ме писаха така по вестниците и баща ми извади една ракия от тия с топчетата отгоре, дето се натискат навътре и вика на съседа: „Идвай да пием за Гошката. Голяма работа е той, по радиото приказват за него.” Баща ми беше железар, а майка ми шивачка, домакиня. В училище бях отличник, знаменосец на гимназията. Знаех много добре латински от малък.

Приеха ме да уча медицина в София. Отпуснаха ми стипендия от фонда за „Даровити деца и юноши”. Аз нямах пари да уча. Като завърших отидох на работа на гръцката граница. Ама там никой не искаше да ходи да работи, пък и не пускаха всеки. Нашите бягаха. Пък аз работя там и не бягам. Те ми се чудят и ме питат защо. Ама защо ми е, викам. Имам си майка, имам си баща, сестра, брат и родина. За какво ми е друго? Къде да отида? Идеш там, после нямаш родина.
Д-р Икономов. Снимка: авторката

Като ерген повече от 16 години водех активна туристическа и моряшка дейност. През 1958 г. бях удостоен със званието „майстор на спорта”. Така развих уменията си като спортен лекар. Увличах се много и по пещерното лечение и подземната климатотерапия. След дълга борба в убеждаване на различни инстанции в правотата на това, с което се занимавам, успях да построя два санаториума в пещерата „Магура”. За мое разочарование трудът ми беше ограбен и с него се гордееха други хора, които не познаваха същността на пещерното лечение. Тогава си казах: „Трябва да се отделя от тази действителност, която ме потиска със завистта, славолюбието и плагиатството на колегите в моята страна. Само далечните морски пътешествия биха възвърнали психическото ми равновесие”. И спонтанно взех решение да се пенсионирам и да тръгна на далечно плаване. Това разбира се не беше лесно. За пръв път през 1959 г. кандидатствах във Варна за лекар на океански риболовен кораб. Никой не искаше да ходи там, да е лекар. Отидат месец-два и бягат, защото не виждат бряг. Като си на кораба ловиш, събираш риба и наблизо има един голям кораб „майка”, където я оставяш и оттам я продават на различни държави. Ама си минават месеци без да стъпиш на твърда земя.

Започнах да търся подкрепата на различни ведомства и редакции, като ги запознавах с Нептуновата поща и моя бъдещ план. Никой не искаше да ми сътрудничи. Моята цел беше да създам българска Нептунова поща, която да не отстъпва по показатели на тази от клубовете за колекционери на морски бутилки.

Първата възможност, която ми се удаде, беше да пътувам със западногермански изследователски кораб. Съпругата ми категорично ми каза да не се качвам на кораб от капиталистическа страна. Както се казва - „Всяко зло за добро”. През 1978 г. ми се удаде възможност да тръгна като корабен лекар с наш български траулер „Физалия”, който пътуваше към далечната Америка.

На 6 май 1978 г. за първи път стъпих на Нюйоркско пристанище. Не вярвах на очите си. След толкова десетилетия ми се сбъдваше една мечта. За първи път пътувах на такова далечно разстояние и по вода. Възхищавах се на изгревите и залезите от кораба, но колко зловещи бяха морските бури. Тогава, след такава буря, половината от екипажа получи морска болест, а на мен новакът – нищо ми нямаше. Като премине този ад, спокойствието на океанските води те кара да забравиш, че си бил на сантиметри от смъртта.

За пръв път започнах да хвърлям бутилки по време на прехода от Канарските острови при Африканския бряг до Ню Йорк. Така започнах осъществяването на моя план. Съобщението, което пишех беше винаги едно и също: „Мир на земята, чисти води в морета, океани. Пълна хармония между всички религии по света”. Тогава хвърлих първите 100 бутилки, на мой риск, защото помполита (б. р. - “политически наблюдател” на кораба, по време на комунизма човек от екипажа е бил натоварен с такива задачи) не даваше своето съгласие. Според него пускането на бутилки с писма, хвърлени от траулера било шпионаж! Помполитът изпрати радиограма до „Океански риболов” да бъда репатриран в България, тъй като в бутилките поставям писма, в които описвам местонахождението на българския кораб. Директорът тогава, Атанас Баев, не обърна внимание на тази радиограма, което ми развърза ръцете. Тогава секретарят на българското посолство в САЩ подчерта, че Нептуновата поща е много популярна в Америка и няма да е зле, ако и нашите моряци се запалят по нея.

После от Ню Йорк до Халифакс успях да хвърля още 100 бутилки. На остров Нюфаундленд знаеха за бутилките, които хвърлям в океана, два месеца преди да пристигна. Когато акостирахме в затворения залив, там ни чакаха от „Клуба на колекционери на морски бутилки”. Бяхме много изненадани. А риболовците ме поздравиха лично, защото се убедиха, че не е някаква детска игра.

Голяма беше радостта ни, когато ни съобщиха, че в София на 13 август 1980 г. е получена цветна картичка от Франция. Текстът е следният:
Д-р Георги Икономов. Снимка: авторката

„Бутилката е намерена на 6 август 1980 г. на един плаж от Атлантика, наименован „Пясъците Д’Олон”. Бих искал да зная откъде идва този късмет? Във ваканция съм и живея на 40 км от Париж. На 11 години съм. Пиер Глуер”

Момчето беше пратило и нашето нептуново писмо, написано върху рибен етикет. Намерената от него бутилка с писмо № 5, бяхме пуснали на 11 май в маршрута между Лисабон, Португалия и Фалмут, Югозападна Англия. Бутилката беше плавала 3 месеца.

Започнах да получавам отговори на писмата си от цял свят. Ето още някои от отговорите:

„Джордж Икономов, след обичайните поздравления, аз Ви уведомявам, че току що намерих на плажа на Бен Гуден, Южен Тунис, една бутилка, съдържаща Вашият адрес и Вашето име. Прилагам едно фотокопие от 04.08.”

„Поздрав от Англия. По време на почивката на остров Крит, ние намерихме съобщенията в бутилката от 18 април 1983 г. Ние се надяваме вие да ни пишете!”

Отговор към писмо № 2654. 02.10.1982 г.

„Беше неделя, 26.09.82 г., когато реших да се разходя по спокойния плаж в моя район в околността на Сфакс – вторият град на Тунис. Когато гледах как вълните спокойно играят, забелязах, че те си играят с малка бяло бутилка… Аз се представям - Абдалах Хамади на 25 г., директор на училище. Аз съм щастлив с това ново приятелство. Надявам се, че ще ми пишете.”

След като хвърлихме 11 111 бутилки с Нептунови послания в Средиземно море, нашето внимание се насочи към Черно море. През август проведохме серия със съветския кораб „Латвия”. Сложихме специални бланки, на които на 7 езика пишеше „МИР”. Тогава пуснахме 280 послания. Отговорът на бутилка № 205 звучеше така: „Здравейте уважаеми български другари от НРБ! Вашето послание в бутилката от 20.05.1987 г. намерихме на брега, на 3 км. От пристанището Иличовск. Аз бях в отпуск и го прекарвам на морето… Напълно поддържам и се присъединявам към вашето предложение да превърнем Черно море в море за братско сътрудничество между народите от Азия и Европа. С уважение и традиционни братски чувства дружбата между българския и съветски народи да продължим с Вас. Кривоносов Евгений Викторович, СССР.”

Професор Мутафов казваше, че Нептуновата поща има изключително значение при днешната алиенация и откъснатост. Ама днес вече нещата са други, все по-малко са хората, които правят нещо за идеята…

Българската Нептунова поща започна като детска мечта преди 78 години, но не я забравих през целия си живот. И до сега ме обвиняват, че все още се занимавам с детски игри, че те не отговарят на моята възраст. Една латинска поговорка гласи Juventus ventus, vivere labore est - Младостта отлита като вятър, трудът побеждава всичко… Сбъднах детската си мечта и се чувствам победител!”
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя 
Покажи мнения от преди:   Сортирай по:   
Страница 1 от 1 [5 Мнения]  
Създайте нова тема   Напишете отговор Предишната тема :: Следващата тема
 Главната страница » ОБЩА СТАЯ » ОБЩ АРХИВ » "Океан"
Идете на:  

Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети

[ Time: 0.0671s ][ Queries: 12 (0.0045s) ][ Debug on ]

 
Copyright ©2006-2012 Air Group 2000 Ltd. All rights reserved. support@airgroup2000.com

eXTReMe Tracker