Private Colleger of transportation
image
Начало Форум-основен Форум-Модел Криле Океан Океан Dreams Оръжие Криле Ретросалон Нато и България Галерия Новини Поръчай онлайн
Последен пристан: МиГ-17ПФ борд 18 село Оризари · ВИДЕО: АБВ иска оставката на зам.-министър Запрянов заради преговорите за F-16 · Президентът: Заплахата за демокрацията у нас не идва от Българската армия · НАСА тества първия марсиански хеликоптер · Отличиха победителите в Никулденския конкурс за рибарски разказ · NGSW-T отива в армията на САЩ ·

Select Forum Language:

 
Hot topics:
В момента е: Вто 23 Апр 2019, 08:32
Часовете са според зоната UTC + 2
 Главната страница » ОРЪЖЕЕН ФОРУМ » Оръжия и събития до края на 20 век
Геополитиката от древноста до края на 20 век
Модератори: Super Flanker
Създайте нова тема   Напишете отговор Предишната тема :: Следващата тема
Страница 1 от 2 [17 Мнения]   Иди на страница: 1, 2 Следваща
Автор Съобщение
Елемаг
[Moderator]


Регистриран на: 01 Яну 2004
Мнения: 27531
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Вто 14 Апр 2009, 15:36    Заглавие:  Геополитиката от древноста до края на 20 век  

Cool Cool Cool
ВОЕННАЯ ГЕОПОЛИТИКА РОССИИ

РАЗМЫШЛЕНИЯ ИСТОРИКА


В данной статье автор не претендует на анализ стратегических концепций геополитического развития России.Это дело военных. Однако не в последнюю очередь фундаментом взглядов, определяющих характер отечественной внешней политики и строительство ее Вооруженных Сил, служит апелляция к прошлому страны, поскольку невозможно созидать будущее Отечества без знания и главное – верного понимания его истории. Тому, насколько правильно современная военная элита и общество оценивают прошлое России, и посвящен материал.
Однажды в эфире православной радиостанции "Радонеж" состоялась беседа с известным военным и общественным деятелем генерал-полковник Л. Г. Ивашовым. В своих рассуждениях Леонид Григорьевич опирался на работу видного мыслителя-почвенника XIX столетия Н. Я. Данилевского "Россия и Европа", отстаивавшего идеи панславизма и коренного отличия нашей страны от Старого Света, прямо писавшего о фактически непреодолимой враждебности Запада по отношению к России.

Бесспорно, Данилевский был крупным и по-своему оригинальным ученым. Однако многие его взгляды далеко не бесспорны. В частности, идеи мыслителя о будущем славянском единстве уже тогда следовало назвать утопией. Во-первых, славянский мир был расколот по религиозному признаку. Во-вторых, противоречия между балканскими славянами, поляками и русскими носили, как показали события XX века, непреодолимый характер. Еще одно утверждение Данилевского – о загнивании Запада – также звучит весьма спорно.

Вообще жесткое противопоставление Европы и России находит у нас различные выражения. Так, нередко можно слышать о бездуховности Запада, процветающем там культе наживы. Обличение мнимых и настоящих пороков европейского общества мы нередко используем для собственного возвеличивания. И люди у нас, мол, добрее, и песни лиричнее, и техника военная надежнее, да и советские танки, перерасти холодная война в горячую, в течение двух недель дошли бы до Парижа.

Психологически такие установки понятны и присущи любому имеющему многовековую историю народу. Об этом писал, например, современный английский историк Джон Тош. Он выделил три вида социальной памяти, искажающих адекватное восприятие прошлого: традиционализм, ностальгия, прогресс. Для традиционализма характерна ориентация на авторитетные прецеденты прошлого, для ностальгии – его идеализация, для прогресса – вера в "счастливое" будущее. Взгляды Л. Г. Ивашова, с моей точки зрения, и являются ностальгией по прошлому. На базе таких представлений и существуют попытки построить военную геополитику России. Однако дом, возведенный на песке, неизбежно обрушится.

Итак, насколько правильно мы воспринимаем характер и основные направления военного и внешнеполитического развития Российской империи? Сразу же хочу оговориться, что внешняя политика и военное строительство СССР – довольно сложная тема, требующая отдельного серьезного исследования. Поэтому данный материал посвящен именно имперскому периоду отечественной истории.

Упомянутая мной передача с участием Л. Г. Ивашова была посвящена Суворову, его "Науке побеждать" и знаменитому Итальянскому походу, который справедливо можно назвать шедевром военного искусства. Однако может ли имперская внешняя политика служить фундаментом для формулирования современной концепции военно-стратегического развития России? Думаю, что нет. Дело в том, что в нашем общественном сознании сложился устойчивый миф о едва ли не миролюбивом и сугубо оборонительном характере внешнеполитической деятельности Российской империи.

Многие отечественные публицисты любят рассуждать о миролюбивом характере русского народа и повышенной агрессивности Запада. Приводятся примеры жестокости европейских держав на покоренных территориях. Однако при этом мы упорно не хотим замечать очевидного факта, согласно которому абсолютно любая империя создается железом и кровью. И Российская держава в данном случае не исключение.

Обратимся к истории и попробуем взглянуть на ее события не с позиций патриота, а глазами стороннего наблюдателя. Сразу же после образования Русского царства мы приступили к завоевательной политике, покорив Казанское и Астраханское ханства. Чуть позже казаки Ермака овладели Сибирью. После этого Иван Грозный обратил свои взоры на Запад и в течение двадцати лет вел неудачную и изнурительную борьбу за выход к Балтийскому морю. Бесспорно, названные войны были напрямую вызваны государственной необходимостью и отвечали интересам России. Однако это отнюдь не отменяет их завоевательный характер. Рассуждения о том, что когда-то на землях Золотой Орды находилось русское Тмутараканское княжество и вообще там якобы издревле жили казаки, а в Прибалтике стояли русские города, не выдерживают элементарной критики.

В Средние века русское военное присутствие в Степи и на землях будущего Ливонского ордена было недолгим. Казанские и астраханские земли больше тяготели к единоверной им Османской империи, нежели к России. Недаром после покорения Казани на ее территории уже в XVI веке вспыхивали антирусские восстания. Сибирь реальной угрозы для России не представляла, и действия Ермака носили экспансионистский характер. Обращает внимание на себя и тот факт, что ливонские рыцари, потерпев поражение от армии Ивана Грозного, поспешили отдать свои земли литовцам, шведам и полякам. Следовательно, потомки тевтонов видели в Русском царстве чужую и враждебную державу. Присоединение Украины к России также носило со стороны первой вынужденный характер. Поднимая казаков на восстание, Хмельницкий отнюдь не собирался бороться за отделение от Речи Посполитой. Цель гетмана была иной – уравнивание привилегий казачьей верхушки с польской шляхтой. Более того, на первых порах действия Хмельницкого нашли поддержку у короля Владислава. После смерти последнего и восшествия на престол Яна Казимира настроение в польских придворных кругах изменилось и коронная армия приступила к активной борьбе с мятежными казаками. В конечном счете только военное поражение заставило гетмана обратиться с просьбой к московскому царю о включении малороссийских земель в состав нашего государства.

XVIII век. В научном мире сложилось мнение, будто Северная война была вызвана экономическими потребностями нашей страны, остро нуждавшейся в выходе к Балтийскому морю для налаживания полноценных и всесторонних контактов с Западом. При этом отмечается, что торговля по Северному морю носила ограниченный характер. Однако военно-экономические связи с Европой у нас развивались с XVII века. Уже при царе Михаиле Федоровиче в России началось создание армии по европейскому образцу – солдатские полки Нового строя. Впервые такие войска приняли участие в Смоленской войне 1632–1634 гг. Тогда же в Россию стали приезжать военспецы с Запада, главным образом англичане. Начиная с XVIII века в общественное сознание вдалбливался миф о том, что не проведи Петр своих крупномасштабных реформ, Русское царство было бы низведено до уровня второстепенной державы, а то и вообще лишилось бы независимости.

Однако подобное утверждение попросту несерьезно. Во-первых, среди наших соседей не было державы, представлявшей реальную угрозу геополитическим интересам России. К началу петровской эпохи раздираемая внутренними противоречиями и гражданскими войнами Речь Посполитая все более зависела от соседних держав. Внешне еще могущественная Турция постепенно клонилась к своему закату, о чем неоспоримым образом свидетельствовали военные события XVIII века. Крымские татары способны были только на набеги, не более того. И если бы Петр уделял необходимое внимание засечным чертам, то и они бы прекратились.

Маленькая Швеция, население которой не превышало и миллиона человек, в перспективе не могла удержать земли, завоеванные при Густаве Адольфе и его преемниках. Необходимо также учитывать, что торговля через Архангельск полностью удовлетворяла экономическим потребностям нашей страны. В этой связи возникает вопрос о военной и экономической целесообразности Северной войны, потребовавшей огромных затрат и человеческих жертв, значительная часть которых была принесена не на алтарь геополитических интересов России, а неразумной амбициозности Петра. При этом восхищение ученых и публицистов деяниями царя-"преобразователя" выглядит довольно странным на фоне цены, уплаченной за внешнюю европеизацию России, точнее 1–2% ее населения.

Военные реформы Петра также заслуживают критической оценки. В частности, ему ставят в заслугу ликвидацию дворянской конницы, взамен которой Петр создал драгунские полки – ездящую пехоту. Однако дворяне имели многовековой опыт ведения степной войны на юге России, который оказался не нужен на северо-западе, но был крайне необходим в борьбе с Крымом.

Строительство Петербурга обернулось фактически геноцидом русского народа, ибо новая столица буквально построена на костях. Совершенно понятно, что никакой необходимости в создании такого дорогостоящего проекта, как строительство Петербурга, не было. Перед нами пример самой настоящей авантюры, основанной на пренебрежительном отношении монарха к собственному народу, который был для Петра не более чем материалом для воплощения в жизнь собственных идей.
Присоединение Прибалтики явилось первым актом его завоевательной политики. При этом, как показала история, значительная часть местного населения в ментальном плане оказалась чужда России, что мы, собственно, и наблюдаем сегодня. В данном случае стоит вспомнить опыт Московского государства XV столетия, когда Иван III, присоединив к своим владениям Новгород, предусмотрительно переселил местную знать на южные земли. Вложение царем в строительство позже сгнившего флота огромных средств также нельзя признать целесообразным. Напротив – это дань имперской политике.

Мы привыкли и воспринимаем как непреложную истину тезис о том, что у великой державы должен быть мощный флот. Достаточно вспомнить известное изречение Петра – страна, имеющая только сухопутную армию, только одну руку имеет. Другое дело, что в досоветский период своей истории Россия являлась в сущности сухопутной державой. Военное могущество Швеции мы сломили усилиями армии, и не было необходимости осуществлять столь обременительный для казны проект по строительству военно-морских сил. Стоит помнить, что победы у мыса Гангут и острова Гренгам в большей степени представляют собой инженерные операции, нежели классические морские сражения.

Семилетняя война ассоциируется в нашей исторической памяти с блестящими успехами русского оружия под Гросс-Егерсдорфом, Кунерсдорфом, Цорндорфом, взятием Берлина. Однако что же делала российская армия в центре Европы? Некоторые исследователи, оправдывая вторжение наших войск в Пруссию, пишут о желании Фридриха II покорить Прибалтику. Более абсурдное обоснование русского участия в Семилетней войне придумать сложно. Действительность такова, что в этой войне наши солдаты умирали и совершали восхищавшие прусского короля подвиги, отстаивая в сущности геополитические интересы Австрии и Франции. Никаких серьезных внешнеполитических противоречий или территориальных споров у Фридриха II и императрицы Елизаветы не было. И наши действия в Семилетней войне следует расценивать как агрессию против Пруссии. Поэтому Петр III и прекратил эту несправедливую с нашей стороны войну, перестав понапрасну проливать кровь русских солдат за чуждые России интересы.

Походы Суворова вызывают у нас чувство национальной гордости и вписаны золотыми буквами в книгу отечественной военной истории. Однако за что сражались и умирали русские солдаты в Италии и Альпах? Они отвоевывали эту страну у революционной Франции для Австрии, то есть русские чудо-богатыри проливали кровь и не щадили живота своего за геополитические интересы монархии Габсбургов. Вскоре это понял и император Павел I, отозвавший Суворова в Россию.

Русско-турецкие войны, полыхавшие в XVIII веке, были подчинены геополитическим интересам нашей страны, но при этом носили, несомненно, агрессивный характер с обеих сторон. Мы оказались сильнее и подчинили Крым, Причерноморье, ранее России не принадлежавшие. При Екатерине II возник даже проект ликвидации Османского государства и создания на его обломках зависимой от России Греческой империи.

При государе Александре I отечественная внешняя политика вновь оказалась подчинена совершенно чуждым России интересам. Это и привело русскую армию на Аустерлицкое поле. После изгнания европейских войск Наполеона из пределов России наши солдаты опять стали умирать за Австрию и Англию. При этом активная европеизация русской военно-политической элиты отнюдь не делала нас "своими" на Западе. Созданный под эгидой императора Александра I Священный союз сделал Российскую империю ведущей державой Европы, что вызывало внутреннее неприятие западных стран и стало одной из причин неудачной для нас Крымской войны. Не могли сильнейшие европейские державы смириться с доминирующей ролью России в европейских делах, не забывая при этом использовать силу русского оружия в своих интересах. В 1849 г. наша армия спасла от развала империю Габсбургов, подавив венгерское восстание. Австрийцы, разумеется, нас за это "отблагодарили", заняв по отношению к России враждебную позицию в ходе Крымской войны.

Спустя двадцать лет мы вновь выступили против Турции. Российские войска боролись за освобождение от османского ига единоверных славян. Однако с разгромом турок в Болгарии русская армия устремилась на Стамбул, никогда ранее России не принадлежавший. Укрепление русских позиций на Балканах и в Средиземноморье вызвало обеспокоенность Запада, прежде всего Англии. Британцы ввели флот в Мраморное море и стали угрожать нам войной. Александр II и его окружение испугались перспектив новой агрессии со стороны коалиции ведущих западных держав. К слову сказать, эта угроза не имела под собой оснований. Недавно разгромленная Германией Франция искала союза с Россией и выступать против нас не собиралась. Бисмарк, как известно, был последовательным противником войны с восточным соседом. Таким образом, Англия, не располагавшая многочисленной и сильной армией, оставалась в одиночестве. Необходимо отметить, что результатом русских военных побед на Балканах стало создание Болгарского царства, вскоре занявшего прогерманскую позицию и в обеих мировых войнах выступавшего на стороне немцев.

При Александре II наши границы распространились до пределов Афганистана и едва не достигли британской Индии. Силой оружия Россия подчинила Кокандское и Хивинское ханства, Бухарский эмират и туркменские племена. На Дальнем Востоке мы пытались сломить мужественное сопротивление чукотских племен, не желавших идти под высокую руку "Белого царя". Столетием ранее русские войска в результате жестокой борьбы привели к повиновению коряков.

Имперская политика России на Дальнем Востоке привела, как известно, к неудачной войне с Японией. Средства, выделенные казной на строительство Порт-Артура, оказались затрачены впустую, а русские солдаты умирали и становились калеками на полях чуждых им Ляодунского полуострова и Маньчжурии.

Наконец, Российская империя позволила втянуть себя в гибельную для нее Первую мировую войну, когда русские солдаты проливали кровь за интересы Англии и Франции. Быть может, последняя фраза звучит как идеологический штамп, сошедший со страниц советских учебников, но, увы, это исторический факт. Война была непопулярна в народе. Надевшие солдатские шинели рязанские, брянские, тульские и прочие крестьяне не понимали, за что они гибнут и получают увечья на полях Галиции, Восточной Пруссии, Польши. Как известно, мы готовили десантную операцию в районе проливов Босфор и Дарданеллы, в ходе которой вновь должна была литься русская кровь. Этой авантюре помешал февральский переворот.

Последний отзвук имперской геополитики прозвучал в Белом движении с его лозунгом восстановления Единой и Неделимой России. Как известно, ни Верховный правитель Белой России адмирал Колчак, ни глава южнорусской контрреволюции генерал Деникин не соглашались в полной мере признать ставшую уже фактической независимость Финляндии и Польши. Нежелание Деникина признать независимость Польши привело к тому, что Пилсудский заключил в 1919 году перемирие с большевиками. Это позволило советскому командованию перебросить с Западного фронта значительную часть войск на юг, против Деникина, и в решающем сражении под Орлом нанести поражение его армии. Таким образом, имперское сознание русской военной элиты не в последнюю очередь привело к поражению Белого дела.

Имперская политика России была подчинена собственно русским интересам только при одном монархе – Александре III. Для него главное – не слава русского оружия и гром военных побед на полях Европы, а жизнь русских солдат, драгоценную кровь которых он не собирался проливать в угоду чуждым нам интересам. За 13 лет его правления мы не знали войн. С определенными оговорками, но все же политику Александра III можно назвать изоляционистской, направленной на отстаивание геополитических интересов собственно России. Этот царь остался в народной памяти с именем Миротворца и фразой: "У России есть только два союзника: ее армия и флот". Думается, данное изречение стоит помнить и современным творцам отечественных геополитических концепций.




Игорь ХОДАКОВ
кандидат исторических наук

_________________
ЕДИНСТВЕНОТО ПРАВО НА ВРАГА Е ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН!
Click to see if image is larger
Да бъдеш добър е лесно. Трудно е да бъдеш справедлив!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла 
Елемаг
[Moderator]


Регистриран на: 01 Яну 2004
Мнения: 27531
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Чет 24 Сеп 2009, 10:26    Заглавие:  

Cool Cool Cool
Втората световна война - най-кървавият епизод в славяно-германската битка за Европа
Битката за жизнено пространство между основните племена на континента продължава почти 20 века
Иван Петрински
С надежди, речи, ръкостискания, с извинения, разкаяния и отдавна замисляни упреци в Гданск бе отбелязана 70-годишнината от началото на Втората световна война. В историята, особено новата и най-новата, които са тясно свързани с днешната политическа действителност, началните и крайните дати на който и да е по-дълъг процес, на което и да е по-дълго историческо събитие трябва да се приемат донякъде като условни. Всъщност Втората световна война започва още през есента на 1938 г., на Мюнхенската конференция, която позволи на нацистка Германия да разчлени Чехословакия. Една година преди нахлуването в Полша изглежда всички в Европа знаят, че война ще има със сигурност.

Още три години назад във времето са първите военни сблъсъци, предвестници на новия несправедлив световен ред. Италия нахлува в Абисиния (дн. Етиопия) и до влизането на фашистките войски в Адис Абеба (5 май 1936 г.) четвърт милион етиопци са умъртвени при използване на химически оръжия. Точно във времето на Мюнхенската конференция японската армия при превземането на източнокитайския град Нанкин избива всеки десети жител на града. Но нищо от това не е нито "Втора", нито "световна", нито "война". Войната става важна и световна, когато представящата се от триста години за "вечна жертва" Полша и покровителката й Англия влизат във война с "хилядолетния" райх (съответно на 1 и на 3 септември 1939 г.). Цели шест месеца, от март 1939 г. почти до края на август, полският външен министър Юзеф Бек води повече или по-малко интензивни преговори с Хитлер за установяване на съюзнически отношения, предлагайки услугите на Полша за завоюването на Украйна. Плановете на фюрера обаче са съвсем други - решението за датата на нападението над Полша всъщност е взето още на 1 март и пактът "Молотов-Рибентроп" (23 август 1939 г.) няма особено отношение към това нападение.

Подробно и пристрастно обсъждан от първия ден след подписването му, Договорът за ненападение между Германия и Съветския съюз всъщност само отлага германското нахлуване в Съветския съюз. И без този документ Полша е обречена. Особено след окончателното решение на Хитлер за подписване на пакта със Съветския съюз, взето в края на юли същата година, и след провала на съветските усилия (2-21 август) за подписване на "военна конвенция за организиране на отбраната на Англия, Франция и Съветския съюз" поради ниското равнище на пълномощията на представителите на Франция и Англия, както и поради отказ на самата Полша да разреши използването от съветската армия на два коридора - през Вилнюс (Вилна) и през Галиция, за организиране на отбраната по западната й граница. Впрочем и през август едновременно с консултациите в Москва Англия продължава преговорите с Германия в Лондон за признаване на германските интереси в европейския изток и югоизток и за съвместна експлоатация на "колониално-африканските зони". След толкова много преговори за домогване до договор с Германия само особеностите на съветската политическа система правят възможно подписването на толкова важен документ за половин ден - от обяд до вечерта на 23 август.

Няма да е пресилено, ако разположим Втората световна война в дългата редица славяно-германски битки за Европа, където тя заема най-близкостоящото до нас място. Няма как да е случайно, че Хитлер отделя специално място единствено на бъдещата война със Съветския съюз в програмната си книга "Моята борба" - "когато говорим за завоюване на нови земи в Европа, ние, разбира се, имаме предвид на първо място само Русия и онези държави в покрайнините й, които са й подчинени" (т. II, гл. 14). На фюрера не може да му се отрече последователност - на Източния фронт (юни 1941 г. - май 1945 г.) са съсредоточени общо 56 млн. души (34 476 700 души на страната на Съветския съюз и 21 107 000 души на страната на Германия)*, или около половината от всички участници във Втората световна война. Продължителността на боевете достига 1418 денонощия, от които 93 % в активни действия. За сравнение - 1068 денонощия продължават битките на северноафриканския фронт (28.8 % активни действия), 663 денонощия на италианския фронт (74.4 % активни действия) и 338 денонощия на западноевропейския фронт (86.7 % активни действия). На съветско-германския фронт са ангажирани 62 до 70 % от всички действащи бойни съединения на Германия и на нейните съюзници (190-270 дивизии). Разгромени са, унищожени, пленени и принудени да капитулират 474 дивизии и 68 бригади (72 % от загубите на германската армия), както и 60 % от загубилите боеспособност съединения на нейните съюзници. На Източния фронт загиват 9 168 400 съветски военнослужещи и 650 000 партизани, както и 5 914 928 германски военнослужещи (непълни данни, без загубите във фолксщурм).

* * *

През последните две хиляди години германи (немци, германци) и славяни са близки съседи. Понякога живеят мирно дори в съседни села, но по-често воюват в ограниченото европейско пространство. Имайки общ произход в студените части на Европа, те водят стотици войни помежду си и с околните им народи.

През I в. н.е. етническата карта на северната половина на Централна и Източна Европа е достатъчно сложна. Благодарение на старателните описания на римските географи и летописци, благодарение на десетилетните непрестанни усилия на стотици археолози тази картина днес изглежда по-ясна и по-малко плашеща. Впрочем точно по това време протославянските и протогерманските племена могат да се наблюдават вече достатъчно отчетливо.

Територията между реките Одер и Днепър в периода IХ-VII в. пр.н. е. вече сигурно трябва да се смята гъсто заселена от протославянски племена. През I в. н.е. е времето на разцвет на Зарубинецката култура в поречието на р. Припят и по средното течение на р. Днепър (дн. Южен Беларус, Западна и Централна Украйна), чиито паметници са със сигурност същинско протославянски и се датират от I в. пр. н.е. до I в. н.е. Северно, северозападно е западно от паметниците на Зарубинецката култура се разполага етнически близко население, носител на Пшеворската археологическа култура. Нейните ранни фази заемат част от ареала на Лужицката култура (от Балтийско море до р. Дунав, ХIII-IV в. пр. н.е.) в днешна Централна и Южна Полша. От това време приблизително са и първите исторически сведения за славяните. През I в. н.е. Плиний Стари ги нарича "венеди" и ги разполага източно от Висла. Малко по-късно, през II в., Клавдий Птолемей допълва, че обитават балтийското крайбрежие. За венедите пише и Корнелий Тацит.

Съвсем същите римски автори са оставили първи отчетливи и ясни сведения и за германите. Все същия Корнелий Тацит в късния I в. н. е. ни съобщава, че понятието Германия е "ново и отскоро в употреба" ("За произхода и местоположението на германите"), въпреки че за германи се говори, макар и доста неопределено, дори 200 г. преди Тацит.

Германската прародина след VI в. пр. н.е. може да бъде локализирана археологически в земите на запад от славянската прародина - на п-в Ютландия, по средното и по долното течение на р. Елба. Към края на I в. н.е., както услужливо ни е съобщил Тацит, те са вече напълно обособени и (почти) никой не ги бърка с родствените им келти.

В зората на нашата ера славяните и германите са само малък щрих върху политическата и етническата карта на ранна Европа. В следващите 20 века им предстои да завладеят континента в смъртна хватка помежду си в борбата за "жизнено пространство".


(следва)

____________

*Данните са изнесени от генерал-полковник Г. Кривошеев пред Асоциацията на историците на Втората световна война през 1998 г.

_________________
ЕДИНСТВЕНОТО ПРАВО НА ВРАГА Е ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН!
Click to see if image is larger
Да бъдеш добър е лесно. Трудно е да бъдеш справедлив!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла 
T55


Регистриран на: 22 Дек 2006
Мнения: 1789

МнениеПуснато на: Чет 24 Сеп 2009, 22:27    Заглавие:  

Май тая статия е посветена на това да омаловажи значениет на пакта за началото на войната.... Хитлер бил решил по-рано. Той може да си е мечтал за това от дете, ама кога получи възможността е важният въпрос.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение 
Елемаг
[Moderator]


Регистриран на: 01 Яну 2004
Мнения: 27531
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Чет 24 Сеп 2009, 22:51    Заглавие:  

Cool Cool Cool
Е то това е ясно! Когато е взел промишленоста на Чехословакия! След това е имал най-силната армия в Западна Европа.

_________________
ЕДИНСТВЕНОТО ПРАВО НА ВРАГА Е ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН!
Click to see if image is larger
Да бъдеш добър е лесно. Трудно е да бъдеш справедлив!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла 
T55


Регистриран на: 22 Дек 2006
Мнения: 1789

МнениеПуснато на: Чет 24 Сеп 2009, 23:47    Заглавие:  

С едната Чешка промишленост е имал най-силната армия в света? С 3500 танкетки срещу 23000 от цялата гама танкови екземпляри....


Ами тогава защо му е пакта, защо са му неколкократните отлагания?

хех
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение 
Елемаг
[Moderator]


Регистриран на: 01 Яну 2004
Мнения: 27531
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Пет 25 Сеп 2009, 10:03    Заглавие:  

Cool Cool Cool
С чешките танкове Райха разби армиите на Западана Европа Wink А чешката промишленост произвежда до 45% от военната продукция през войната. Пакта е да си осигури гърба.

_________________
ЕДИНСТВЕНОТО ПРАВО НА ВРАГА Е ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН!
Click to see if image is larger
Да бъдеш добър е лесно. Трудно е да бъдеш справедлив!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла 
калло

Регистриран на: 09 Яну 2004
Мнения: 7685
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Пет 25 Сеп 2009, 17:01    Заглавие:  

Цитат:
значениет на пакта за началото на войната.


някой обърква причина и следствие - Пактът е сключен с цел бъдещата война, като част от плана за нея. Той не е причина за войната по никакъв начин. Съветите в този период са, общо-взето, в безизходица и със сигурност значението на пакта за начало на войната е много по-малко от това на Мюнхенското съглашение и реакцията на света спрямо анекса на Австрия и Чехословакия.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение 
Елемаг
[Moderator]


Регистриран на: 01 Яну 2004
Мнения: 27531
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Чет 08 Окт 2009, 10:50    Заглавие:  

Cool Cool Cool
Съвременните политически движения обичат да търсят символите си в най-ранната славянска и германска история, което политизира и без това подозираната в пристрастност средновековна археология
Иван Петрински
В първата половина на XIX столетие почти едновременно възникват пангерманизмът и панславизмът и като понятия, и като политически доктрини. Естествен център на пангерманизма е самата Германия, особено след нейното обединение (18 януари 1871 г.). За ръководната роля в панславизма кандидатите са много.

Чехия претендира от позицията на гранична и "многозаслужила" за славянството и поради относителната си икономическа развитост през първата половина на ХIХ в.

Като основание за историческия си "аристократизъм" Полша винаги взима безспорния факт, че на нейна територия между реките Одер и Висла е славянската прародина.

Като център на идеите за славянско обединение Русия подчертава безспорните си исторически заслуги за отвоюване на грамадни територии за славянството в Сибир и Далечния изток, за славянската инфилтрация в Средна Азия, Кавказ и Прибалтика.

Дори Югославия след Втората световна война изживя своя аристократичен славянски период, черпейки основателно самочувствие от изграждането на уникалната си композитна държава. Точно тази държава, която ни изглеждаше доскоро монолитно издръжливо превъплъщение на най-смелите мечти на Илия Гарашанин в неговото "Начертание" (1844 г.), най-болезнено понесе своя край и поради заглъхването на идеите на панславизма.

Дори ние, българите, след вековете на робството, след десетилетията, в които най-много се нуждаехме от помощта на чехи, словаци, поляци и руснаци за модернизация на стопанството, за развитие на техниката и на науките, през втората половина на ХХ в. все по-високо заявявахме историческите си приноси към славянската писменост и култура.

* * *

През ХIХ и ХХ в. славяно-германските отношения се превръщат в изследователска задача, заемаща наистина особено място в историческата литература. Естествено, най-дискутирани са тези отношения в ново и в най-ново време, като основната част от изследванията засягат в някаква степен панславизма и пангерманизма и като политическа доктрина, и като практика.

Оформянето на националистическите идеологии и политическите течения, които днес бихме определили като съответстващи на "панславизъм" и "пангерманизъм", започва почти едновременно, в синхрон, и не може да се отнесе по-рано от времето на революцията в Германия от 1848-1849 г., а за Русия - от несполучливата Кримска война от 1853-1856 г. Разликите са повече. В своя зародиш пангерманизмът е главно идеология на бюргерите, на търговско-промишлените кръгове. Едва по-късно следва постепенното проникване и сред немското дворянство, сред държавните чиновници и сред военните. Обратно, в Русия идеите на панславизма добиват популярност първо сред дворянството и сред държавните чиновници.

Идеите на панславизма се оформят постепенно, в резултат на "специфичната, присъща на славянските народи черта - идеята за славянско единство и взаимност, която има огромна роля в историята на тяхното възраждане" (Й. Колейка, Прага, 1964 г.).

Ако трябва да търсим руските корени на панславизма, ще трябва да се върнем век и половина назад в утрото на 27 юни (8 юли) 1709 г. до града Полтава на левия бряг на Днепър, когато в резултат на Полтавската битка между войските на цар Петър I Велики и шведската армия на крал Карл XII Русия заедно с обединената на 18 януари 1654 г. с нея Украйна "става една от големите държави, една от великите сили" (по думите на шведския посланик в Москва Томас Бертелман на откриването на изложбата "Полтавската баталия. 27 юни 1709 г." тази година в Държавния исторически музей-Москва). Изградената от Петър I държава може да си поставя нови и много високи цели.

Понятието за панславизъм се оформя допълнително в граничните славяно-германски райони - чрез националните противоречия в Австрийската империя, чрез сложните немско-чешки и унгарско-словашки взаимоотношения. Самото понятие е споменато в близък до съвременния си смисъл за първи път от К. Крамарчик в статията му "Чешко-словашки герои на панславизма в Левоче" (сп. "Таршалкодо" от 14.11.1840 г.).

Пангерманизмът, както и немската националистическа идеология въобще, е трайно пропита с действен историзъм и това е нейна характерна особеност. Ранният немски национализъм има и ярко изразена антиславянска, и в частност антируска, насоченост, която се превръща в устойчив стереотип някъде във втората четвърт на ХIХ в. Понятието "пангерманизъм" се появява едновременно и масово в хода на революцията от 1848 г. и бързо получава широко разпространение като противопоставено на "панславизъм".

* * *

Панславизмът и пангерманизмът се насочват с бързи крачки към своя двувековен юбилей, но, изглежда, с различни перспективи. Днес изглежда, че пангерманизмът никога няма да преодолее разрушителните последствия от Втората световна война. Немскоговорящото население на Австрия и Швейцария предпочита в огромното си мнозинство, с изключение на незначителна част носталгично настроени и дясно ориентирани гласоподаватели, да се самоопределя съответно като "австрийци" и като "швейцарци". Дори обединението на Германия не възроди пангерманизма поради тежките идеологически натоварвания с чисто престъпни практики върху това движение през първата половина на ХХ в. и безжалостното му използване в националсоциалистическата пропаганда и практика.

Незначителните групи етнически немци в Казахстан, Южна Русия, Румъния, Словакия, Полша, Чехия, Франция или Италия нямат потенциала да възродят пангерманизма, а и май никой от тях не мисли днес за това. Страхът от свързването на пангерманизма с ужасяващото практическо приложение на тази идея през Втората световна война, изглежда, завинаги ще погребе идеята за обединението на всички немци в една-единствена държава, която да играе ролята на световен управител, както мечтаеха членовете на Пангерманския съюз (Alldeutscher Verband) в Германия (1891-1939 г., до 1894 г. - Всеобщ немски съюз).

Панславизмът въпреки разделянето на славянските държави в различни, почти противостоящи си военнополитически и икономически блокове и международни организации никога не загуби своята жизненост. Пищни политически погребения на панславизма се организират неколкократно. Маркс, Енгелс и Ленин се отнасят крайно отрицателно към идеята за славянско обединение, поради което поне в СССР за нея не се говори чак до август 1941 г., когато в Москва е създаден Всеславянският комитет. Възраждането на панславянската идея е в очевидна връзка с германското нападение над Съветския съюз и след два Всеславянски конгреса в Москва и Белград веднага след края на войната създадените славянски комитети прекратяват дейността си, преустройвайки се често в комитети за двустранна дружба, а панславянската идея преживя поредното си политическо погребение, също толкова категорично, колкото и предходното. Голямата съветска енциклопедия, която е с ранг на официален съветски документ, обяви малко предсрочно "слизането от историческата сцена" на панславизма.

Всеславянското обединение отново бе възприето по-масово след политическите промени в Източна Европа през 1989-1991 г. Днес изглежда, че славянството е по-разделено от всякога, но всъщност свободата на изразяване и новите средства за комуникация превръщат панславянството в особено движение - без подкрепата на силна обществено-политическа организация, но активно обсъждано и подкрепяно в интернет пространството. Панславизмът не носи ярката компрометираност на пангерманизма и със сигурност ще трябва да чакаме публичното проявление на забелязващата се активност. Въпреки поредното "окончателно погребване на панславянските идеи" (Уикипедия), чието споменаване в края на кой да е текст по темата се смята, изглежда, за задължителен бонтон от век насам. (Следва)

-----------

(Продължение на статията "Втората световна война - най-кървавият епизод в славяно-германската битка за Европа")

_________________
ЕДИНСТВЕНОТО ПРАВО НА ВРАГА Е ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН!
Click to see if image is larger
Да бъдеш добър е лесно. Трудно е да бъдеш справедлив!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла 
Елемаг
[Moderator]


Регистриран на: 01 Яну 2004
Мнения: 27531
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Чет 15 Окт 2009, 10:30    Заглавие:  

Cool Cool Cool
При прекратяването на вековната германска експанзия на изток 14 милиона етнически немци се върнаха в земите на предците си
Иван Петрински
Продължение от миналия брой)

През I-II в. н. е. наистина многобройни германски племена обитават прибалтийските райони чак до Висла. Свионите и гаутите населяват южните части на днешна Швеция, а кимврите, тевтоните, англите и варините - п-в Ютланд (днешна Дания). Фризите, хавките, марсите, херуските, туроните са само част от германите, обитаващи западните области на днешна Северна и Централна Германия, непосредствено до северната граница на Римската империя. След тях на изток се разполагат ревдигните, свардоните и лангобардите. Между Елба и Одер са свевите и седингите, а на юг от тях, вече в дунавското поречие и пак в близост до лимеса, преминаващ по р. Дунав - маркоманите, бурите и квадите. Все на изток, между Одер и Висла, а и отвъд нея, живеят бургундите, вандалите и готите. Особено най-източните германи са примесени нагъсто с протославянско население. Техни източни съседи са носителите на типично протославянските археологически култури на изток от Висла - Пшеворската, на юг Прешовската и Зарубинецката в поречието на р. Припят и по средното течение на р. Днепър. Така първите активни славяно-германски битки за надмощие трябва очевидно да се локализират точно в поречието на Висла през I-II в. особено при последвалото активно придвижване на огромното и агресивно зарубинецко население на север, североизток и северозапад.


Решителна промяна в етническата карта на Централна Европа


настъпва в следващите векове. Между VI и Х в. славяните, вече организирани в първите си държави, успяват да изтласкат балтите и фино-угрите от поречието на Горен Днепър. На запад славянските племена достигат поречието на р. Елба, където оставят значително количество археологически паметници, разкривани старателно през последния половин век от германските археолози. Плътни славянски маси заемат големи части от крайбрежието на Балтийско море. Около Х в. славяните са вече най-голямата етническа група в Европа.

Славянските държави в Европейския югоизток също имат своя принос в ограничаване на експанзията на германите на "Южния фронт" на етническото противопоставяне в Европа. В сложните процеси на Великото преселение на народите значителни германски племена стигат почти до самия югоизточен край на континента в търсене на благоприятни условия за живот. Изглежда важно значение за днешното разделяне на славяните на източни и западни има фактът, че през III-IV в. в похода си на юг-югоизток някои германски племена като готите и гепидите се врязват в земите, обитавани от славяните. Впрочем този стремеж на северните германи към удобния за живеене юг ще продължи чак до 27 юни (8 юли) 1709 г., когато при Полтава са прекъснати окончателно всякакви скандинавски опити за южни завоевания.

Готите обитават Крим след III в., участват във формирането на пъстрата палитра племена-създатели на Черняховска археологическа култура (III-IV в.) по западното и северното Причерноморие.


Германски племена обитават и района на Карпатите


През V-VII/VIII в. славянските племена, носители на археологическите култури Прага-Корчак, Пенковска и Ипотещи-Къндещи (на територията на днешна Румъния) напълно, и изглежда с голяма лекота, претопяват най-източните германски завоевания в причерноморските области и в Подкарпатието, както и изобщо в западната половина на Балканския полуостров. Гепидите са претопявани и от славянския компонент в Аварския хаганат, а окончателно - в северозападните краища на ранносредновековна България след началото на IХ в.

Балканските славянски държави се сблъскват и с интензивна политико-икономическа имиграция на саксонски рудари (саси) малко по-късно - от края на ХII в. насетне. Подложени на религиозно-икономически гонения в първоначалните си местообиталища, саксонски рудари намират поле за приложение на новаторските си средновековни технологии в рудодобива и железообработването първоначално в Трансилвания и Сърбия. За количественото определяне на това население е от значение фактът, че то създава многобройни рударски селища, а на добиваните метали, и особено на косовското сребро, Сърбия дължи финансовото осигуряване на кратковременния си политически разцвет в средата на ХIV в. Очевидно необходимостта от регулация на тези всеобхватни стопански процеси, които са и етнически, предизвиква създаването на т. нар. Рударски закон на сръбския княз Стефан Лазаревич в началото на ХV в. През 30-те години на ХIV в., а може би и много по-рано, вероятно значителни групи саси започват разработка на рудните находища и в средновековна България, със сигурност поне в Западна Стара планина. Силни етнически, балканските държави без усилие сравнително бързо претопяват многобройното население от бивши саксонски рудари, интегрирайки го успешно в стопанството си.


* * *

Започната от нацистка Германия като война за "жизнено пространство", Втората световна война завърши с възстановяване на етническото равновесие в Европа. Основната част от военните действия се водят на Източния фронт и са продължение на хилядолетната славяно-германска битка за надмощие. Поради безбройните военни престъпления на националсоциалистическа Германия близкото съжителство на немци с чехи, словаци и поляци особено непосредствено след войната бе напълно невъзможно. Приблизително 14 милиона етнически немци трябваше да платят цената за националсоциалистическото управление в Германия, преселвайки се обратно на територията на ГДР или ФРГ. Етническото настъпление на германите на изток бе преодоляно за шестте ужасяващи години на Втората световна война. Съвсем малки части славянска земя - района на изгубения етнически още в края на ХIХ в. Тръст (Триест) и част от историческата област Лужица, която всъщност има отдавна смесено население, остана извън славянските държави. С преселването на 14 милиона немци от територията на Чехословакия и Полша бе възстановена историческата славянска територия на етническата карта на континента.

Победата на антихитлеристката коалиция бе последвана от идеологическата Студена война, която въпреки драматичното си развитие не промени основния резултат от Втората световна война. Дълго бе подчертавано, че основен резултат от войната е създаването на социалистическите страни в Източна Европа. Този резултат се оказа нетраен и сега е ясно повече от всякога, че именно възстановяването на етническото равновесие ще носи все повече характер на главен резултат. Присъединяването на част от славянските държави в Източна Европа към западноевропейските политически, военни и икономически структури в началото на ХХI в. изглежда има временен и конюнктурен характер и няма потенциала да нанесе изменения в същностните резултати от Втората световна война. Нямаме основания да предполагаме промяна във вековната традиция Европа да бъде трайно разделена.

"Изгонването на повече от 12 милиона души от териториите на бивша Германия, които днес се намират в Полша, очевидно е несправедливост", заяви германският канцлер А. Меркел преди да замине за Гданск за отбелязване на 70-годишнината от началото на Втората световна война, като само тя всъщност подчерта основния резултат от най-кървавото военно упражнение в цялата световна история. Пак в Гданск В. Путин подчерта, че отношенията между Германия и нова Русия днес са пример за следвоенно помирение. Дали наистина е дошъл краят на 18-вековните славяно-германски войни за "жизнено пространство"?

_________________
ЕДИНСТВЕНОТО ПРАВО НА ВРАГА Е ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН!
Click to see if image is larger
Да бъдеш добър е лесно. Трудно е да бъдеш справедлив!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла 
Елемаг
[Moderator]


Регистриран на: 01 Яну 2004
Мнения: 27531
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Чет 12 Ное 2009, 12:49    Заглавие:  

Cool Cool Cool
Иван Петрински
Вероятно най-дразнещото в политиката на българските правителства през последните 130 години е честото отсъствие на приемственост по жизненоважни, обикновено национални въпроси.

Криволиците на българския политически живот и временната необходимост, съчетана с политическа целесъобразност, следва и отношението към Македония, макар и доста по-слабо изразено. Въпреки че политиката не трябва да обръща гръб на историческата истина, дори отношението към македонските българи, колкото и да е странно, невинаги е на дневен ред у някои от съвременните български правителства. Няма как скоро да спрат взаимните обвинения за един от най-суровите периоди в националната ни история - 1946 - 1948 г., когато македонските българи за две години губят защитата си дори от правителството в София, а в Югославия са подложени на неописуем натиск, за да сменят народностното си име. В скопската пропаганда този период щедро се обсъжда, броят се 300 000 "македонци" в България, често се пускат карти, даже отпечатани в София, с Пиринския край, присъединен към днешния БЮРМ. Грешките в политиката се плащат по завишена тарифа, при това от всички нас. А поправителната сесия често трае десетилетия и даже векове.

* * *

Наистина дори големите в световната политика веднага след края на Втората световна война далеч невинаги постигат целите си и няма никаква възможност да не се съобразяват с наличните дадености, а какво остава за малка България, при това обременена със страшното клеймо "съюзник на нацистка Германия". Отношението на БКП към Македония и към предимно българското население на областта бележи сложни криволици още от основаването на партията. Тази непоследователна партийна политика бе добре изследвана през 60-те и 70-те години на миналия век и никога не е била скривана. Точно обратното. Още от 50-те години датират първите брошури, издавани в масови тиражи, предназначени първоначално за по-тесен кръг читатели в Горноджумайски окръг (от 1949 г., след 1950 г. - Благоевградски окръг). Малко по-късно са издадени и текстове в масови тиражи, написани от професионални историци с използване на пълен набор от достъпните за времето методи за историческо изследване. В тях подробно е разгледана политиката на Българската работническа партия (комунисти) особено в периода до ХVI пленум на партията (юли 1948 г.), който прекрати политиката на отстъпки пред Титова Югославия и възстанови българското народностно име за населението в Македония.


* * *

Роден в Костурско, Д. Благоев повече от ясно написа скоро след Освобождението: "Един от най-важните политически въпроси за България е съединението на трите български области" (1885 г.). По повод на Мелнишкото въстание Благоев е още по-ясен, като определя като "национална задача" "освобождението на Македония и съединението на всички българи в едно цяло, в една целокупна България" (сп. "Дело", 1895 г.). Към Вътрешната македоно-одринска революционна организация Благоев се отнася със "съчувствие", като намира в нея "много симпатични страни". Без излишна патетика, каквато за него би била необичайна, Благоев съвсем естествено очаква присъединяването на областта и нейното предимно българско население точно към България.

Македония обаче още е в робство. Нито една балканска държава не е завършила процеса на националната си консолидация и в БРСДП (т. с.) са напълно наясно с предстоящите безжалостни битки за поделяне на османското наследство. Несъмнено главен причинител на балканските раздори ще се окаже граничната област Македония и да не се държи сметка за международните фактори би било наистина безотговорно.

Категорични са преброяванията на населението в географските граници на областта. През 1900 г. Васил Кънчов брои 1 181 336 българи, 499 204 турци, 228 702 гърци, 128 711 албанци, 80 767 власи, 67 840 евреи, 54 557 цигани, едва 700 сърби и 16 407 други. Въпреки яснотата на тези данни не съществуват никакви гаранции за справедливост при предстоящото освобождение на Македония. В тази връзка и все през същата 1895 г. партията за първи път обявява временното си, засега, становище "Македония - на македонците" (в статията "Кому се пада Македония", сп. "Социалист", 1895 г.), очевидно не виждайки никаква възможност за пряко присъединяване към България при вече заявения вълчи апетит на Сърбия, Гърция и на агресивната, но още несъздадена Албания.

С ясното съзнание, че никой няма да има сили за цялостно присъединяване, тесните социалисти си представят независима и самостоятелна Македония, която поради тоталния превес на българското население, особено след очакваното изселване на турското население, бързо и лесно ще възстанови единството си с България.

Да се върви срещу решенията на Берлинския конгрес, особено след рисковото Съединение (с Източна Румелия), очевидно не би било възможно. С известна доза идеализъм е прогласен път към създаване на Балканска федеративна република (1885 г.), която в по-далечно бъдеще "да се яви и предвестник на една общочеловеческа федерация". Тази примамлива, но наивна идея ще просъществува също до средата на 1948 г. Самия Благоев никъде не виждаме като особен идеалист. Напротив, обяснението му за необходимостта от създаването на Балканска федерация е крайно прагматично: "Македония е ябълката на раздора между българи, гърци и сърби и тоя раздор също тъй изкусно се подклажда. Освобождението на Македония и съединението й с България ще усили последната и ще й даде едно преобладающе значение на Балканския полуостров. На такова усилване на България Сърбия и Гърция гледат като на най-голяма опасност за своето съществувание и без съмнение са готови да му пречат с всички средства." В разгара на Балканската война, точно след края на първата й фаза - в манифест по случай 1 май 1913 г., партията отново определя като единствена възможност за решаване на македонския въпрос създаването на "демократическа Балканска федерация" ("Работнически вестник"). Военните действия до този момент вече са показали, че именно областта ще бъде причина за разтурянето на Балканския съюз.

Вероятно от недосегаемите върхове на нашето време идеята за Балканска федерация изглежда наивна и неосъществима за нищо на света. Но в края на ХVIII в., та чак до средата на миналия век има широка подкрепа, наистина с различни мотиви, сред балканските народи. Константинос Ригас в Гърция, Светозар Маркович в Сърбия, Раковски, Каравелов, Левски и Ботев мечтаят за такова демократично обединение.

На Първата балканска социалдемократическа конференция (Белград, 7-9 януари 1910 г.) е постигнато съгласие по този въпрос, коментирано положително и от В. И. Ленин. Впрочем по-рано Благоев чрез статията си "Македонският въпрос, България и руското правителство" в органа на Руската социалдемократическа работническа партия (в. "Искра" от 1 август 1903 г.) прави опит очевидно да радикализира позицията на руското правителство чрез припомняне на българския етнически характер на областта и борбите на македонските българи за освобождение.

Балканската и Първата световна война показват и на Благоев, и на БРСДП (т. с.), чак до преименуването на партията в БКП през 1919 г., че при непреодолимите противоречия между балканските държави само създаването на демократична Балканска федеративна република може да спомогне за обединение на всички българи. Останалите балкански държави обаче са на друго мнение. Стоян Новакович вече е прогласил, че в Македония няма българи, гърци, албанци или сърби (каквито наистина няма), а там се срещат само македонци. Поради явната си абсурдност тезата, очевидно изсмукана от нечисти пръсти, не получава никаква поддръжка. От нея се отказва даже обожественият днес в Скопие Кръсте Мисирков.

* * *

Днес ще ни бъде трудно да си представим, че наистина всички, които пишат и говорят за Македония в началото на ХХ в., нямат, естествено, никаква представа за предстоящите събития. Балканските страни имат претенции за територията на областта, но етническата картина е безспорна - областта е населена с българи, нарядко примесени с други етноси. Много по-късно в Скопие ще режат грубо статиите и речите на Димитър Благоев, за да извадят от тях признание, че не бил българин.

_________________
ЕДИНСТВЕНОТО ПРАВО НА ВРАГА Е ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН!
Click to see if image is larger
Да бъдеш добър е лесно. Трудно е да бъдеш справедлив!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла 
Елемаг
[Moderator]


Регистриран на: 01 Яну 2004
Мнения: 27531
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Чет 21 Яну 2010, 11:41    Заглавие:  

Cool Cool Cool
За 2 века ловът на вещици убива 60 000 души в Европа
Герасим Петрински Иван Петрински
След ХI в. Европа познава много изблици на агресивна омраза - към еретици, евреи, прокажени, мюсюлмани. Тези изблици често са направлявани и дори предизвиквани от централната власт, която се чувства застрашена. В една и съща година - 1321, френският крал Филип V издава два указа, насочени срещу прокажените. Все през ХIV в. се разгаря и антисемитизмът, който е един от идеологическите способи, много успешен, впрочем, за установяване на владетелския род Валоа.

Въпреки непрекъснатото търсене на "вътрешните демони на Европа" (по сполучливия израз на Norman Cohn) през ХIV в. снизходителното отношение към вещиците и магьосниците продължава чак до втората половина на ХV в.

* * *

Вещицата не е изобретение на Средновековието. Страхът пред неизвестното, непознатото и свръхестественото вероятно кара всеки човек да отключи най-затънтената си агресия. "Не оставяй жива магьосница" (Изход, 22:1Cool се казва в Стария завет и това е отражение на много древни представи в духовния свят на хората. Макар да се отъждествяват понякога, вещицата всъщност е магьосница, която може да използва за постигането на целите си злите сили. Женският род никога не е случаен. От наказаните със смърт за магьосничество 60 000 души между 1550 и 1750 г. жените са между 82% и 90 %. По същото време постепенно се оформя и образът на мъжа вещер, който носи все повече женски качества. Той по презумпция е хомосексуален поради тоталното доминиране на жените в професията.

През II в. н.е. из целия средиземноморски свят се носи славата на тесалийските вещици. Една такава история стои в центъра на романа "Метаморфози, или Златното магаре", написана по това време от сатирика Луций Апулей от Мадаура. Тесалийската магьосница Фотис превръща главния герой в магаре и след много абсурдни перипетии той успява да измоли от египетската богиня Изида да му върне първоначалния образ. Вредоносното магьосничество се преследва съдебно в Римската империя, поради което в северноафриканския град Одея Апулей е обвинен от роднините на богатата вдовица Емилия Прудентила, че е използвал магия, за да я спечели и да получи богатството й. Процесът е гледан от самия проконсул Клавдий Максим. Защитната реч на Луций Апулей "Апология" е запазена до днес.

През ранното Средновековие светските власти във Византия се отнасят хладно към обвинения, отправени към вещици и вещери. В голяма част от случаите изворите говорят за вредоносни магически ритуали, извършвани от евреи чрез призоваване на дявола или на различни демони. Според житието на Лъв, епископ на Катания (Византийска Сицилия), един богат аристократ на име Хелиодор сключил съюз с "демона-господар на въздуха" и с неговия слуга - демона Гаспар. Посредник станал юдеят, учител на Хелиодор. Процесът срещу него заинтересувал даже император Константин IV (667-685). Нито василевсът, нито епархът на Сицилия Луций осъдили набедения вещер. Тогава епископ Лъв организирал наказанието на Хелиодор, който бил публично изгорен.

Византийските извори не са особено богати на случки с вещици и вещери, но през 50-те години на VIII в. едно събитие разбунва духовете. Бащата на бъдещия патриарх Тарасий (782-806) е съдия по дело срещу две родилки. Твърдяло се, че са обладани от страшния женски демон Гило и под негово влияние убили децата си. Игнатий Дякон, който ни е оставил сведенията за този случай в "Житие на патриарх Тарасий", със задоволство отбелязва, че бащата на неговия герой оправдава двете жени без колебание.

Църквата и в католическа Европа се отнася снизходително преди ХI в. към твърденията на някои жени, че имат силата да летят заедно с някаква всемогъща "богиня". В безименния "Канон на епископа", включен от Регино от Прюм в сборника му с предписания към клира в началото на Х в., тези нощни полети се смятат за "фантазии, внушени на луди жени от дявола". При подобни престъпни твърдения се налагат изцяло църковни наказания, например пост.

Същинските процеси срещу вещици започват през ХIII в. През почти целия ХIV в. те са рядко явление, характерно за най-затънтените покрайнини на Европа. Някоя си Алис Кителер, например, е съдена в Ирландия от Ричард Ледред, епископ на Осори, през 1324 г.

***

Снизходителното отношение към вещиците, което срещаме в "Канон на епископа", не е особено променено и през 1427 г., когато францисканският проповедник Бернардино от Сиена започва акция срещу магьосниците в родния си град. Фанатикът, който днес е католически светец, безуспешно се опитва да възбуди омразата на съгражданите си срещу вещери и вещици.

Половин век по-късно, през 1484 г., всичко е вече коренно променено. Точно в същата година папа Инокентий VIII издава известната си була Summis desiderantes affectibus, с която определя доминиканските монаси Хайнрих Крамер и Якоб Шпренгер за генерални инквизитори на почти цяла днешна Германия, Швейцария и Източна Франция. Три години по-късно двамата ловци на вещици издават една от най-дискредитираните книги на всички времена - "Чукът на вещиците" (Malleus Maleficarum). Европа е вече убедена, че дяволът дебне в Алпите и неговите слуги са навсякъде.

Макар и в по-малка степен, Русия също е заразена от демономанията. Там процесите се водят от градските управи, а не от църковните власти. Най-известният лов на вещици е през 1657 г., когато жителите на градчето Лух (Ивановска област) изпращат до цар Алексей Михайлович оплакване. В него някой си Петрушка Василиев се оплаква, че съгражданинът му Терешка Малакуров е омагьосал жена му Ириница. В последвалите процеси са намесени голям брой други лица (включително жената на Терешка Оленка) и са използвани изтезания за разкриване на истината.

В германските градове от ХVII в. особено застрашени са акушерките. Те понасят най-тежките последствия на следродилната депресия и в случай, че новороденото умре, са едни от първите обвиняеми в магическо убийство. Положението им се утежнява и от съществуващите от дълбока древност вярвания в демони, които пият кърмаческа кръв. В българската народна митология е устойчиво вярването, че щом вещицата заспи, душата й временно напуска тялото в образа на жълто-черна пеперуда, която пие кръвта на всеки срещнат, но особено предпочита кърмачетата. През 1669 г. 67-годишната Ана Ебелер е арестувана в Аусбург по обвинение, че е убила бебето на работодателката си. Когато я заплашват с изтезания, възрастната жена проявява благоразумието да признае. Получава безболезнена смърт чрез обезглавяване, а трупът й е изгорен на клада.

Ловът на вещици не е гонение срещу жените изобщо, както се опитват да докажат историците, изкушени от феминизма през 70-те години. В голяма част от процесите, например Салемския лов на вещици (Масачузетс, 60-те години на ХVII в.), жени са и главните обвинителки, и обвиняемите.

Обвиненията срещу вещиците включват определен стереотип, който се избистря през първата половина на ХVI в. Основно обвинение е участието в т. нар. "сабат" - демонично събиране на магьосници, на което те отиват летейки и яздейки различни домашни пособия (вили, мотики, метли, дори тенджери и друга посуда). На тези сборища жените влизат в общение, включително сексуално, с дявола и с неговите демони, сключват кръвни съюзи с него, обсъждат бъдещи зловредни планове срещу християните. Сабатът като стереотип е изобретение на самите инквизитори, съставено от различни фолклорни елементи. Обвиняемите го признават след мъчения, отговаряйки на въпросите в повечето случаи само с "да" и "не".

Грозотата и старостта са част от стереотипа на вещицата, но съществуват и изключения. През 1670 г. 21-годишната Регина Бартоломе от Аусбург внезапно признава пред местните власти, че пет години по-рано е срещнала дявола, облечен като аристократ, в кръчмата на близко еврейско село. Срещу незначителната сума от 6 кройцера тя се отрекла от християнската си вяра, сключила съюз с него и заживяла като негова "дъщеря и жена". Момичето имало изглежда психично заболяване. Агафя Кожевникова, също 21 годишна, на 17 септември 1679 г. била екзекутирана чрез обесване по обвинение в зловредно магьосничество.


* * *


Многобройни са опитите за обяснението на лова на вещици като исторически и политически феномен, но изглежда ще трябва да се съгласим преди всичко, че след ХV в., а дали не и днес (?) съществува все по-задълбочаваща се пропаст между културата на елита и културата на "широките народни маси", чието "народно християнство" е изградено предимно от езически преживявания (А. Я. Гуревич, 1981). Изглежда, че църковните и светски власти през втората половина на ХV в. изпадат в паника от невъзможността това езическо по своята същност "народно християнство" да бъде изкоренено въпреки вече многовековното господство на християнството във всичките му разновидности.

_________________
ЕДИНСТВЕНОТО ПРАВО НА ВРАГА Е ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН!
Click to see if image is larger
Да бъдеш добър е лесно. Трудно е да бъдеш справедлив!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла 
T-72
[Admin]


Регистриран на: 16 Яну 2004
Мнения: 10067
Местожителство: Burgas

МнениеПуснато на: Чет 21 Яну 2010, 13:14    Заглавие:  

Според някой иследвания жертвите са над 500 000
_________________
Кръвта вода не става!!!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение 
ICQ Номер 
Елемаг
[Moderator]


Регистриран на: 01 Яну 2004
Мнения: 27531
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Чет 21 Яну 2010, 13:19    Заглавие:  

Cool Cool Cool
Няма как да са толкова при броя на населението на Европа по това време Wink

_________________
ЕДИНСТВЕНОТО ПРАВО НА ВРАГА Е ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН!
Click to see if image is larger
Да бъдеш добър е лесно. Трудно е да бъдеш справедлив!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла 
Octagon

Регистриран на: 02 Яну 2004
Мнения: 1286
Местожителство: LBPD

МнениеПуснато на: Чет 21 Яну 2010, 23:12    Заглавие:  

Е много хубаво. Що щат вещиците и инквизицията в тема "Геополитика" във форум с военна насоченост?!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение 
Елемаг
[Moderator]


Регистриран на: 01 Яну 2004
Мнения: 27531
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Чет 21 Яну 2010, 23:31    Заглавие:  

Cool Cool Cool
Прочети последния абзац Wink

_________________
ЕДИНСТВЕНОТО ПРАВО НА ВРАГА Е ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕН!
Click to see if image is larger
Да бъдеш добър е лесно. Трудно е да бъдеш справедлив!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла 
Покажи мнения от преди:   Сортирай по:   
Страница 1 от 2 [17 Мнения]   Иди на страница: 1, 2 Следваща
Създайте нова тема   Напишете отговор Предишната тема :: Следващата тема
 Главната страница » ОРЪЖЕЕН ФОРУМ » Оръжия и събития до края на 20 век
Идете на:  

Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети

[ Time: 0.1011s ][ Queries: 12 (0.0056s) ][ Debug on ]

 
Copyright ©2006-2012 Air Group 2000 Ltd. All rights reserved. support@airgroup2000.com

eXTReMe Tracker